Да се завърнеш в бащината къща,   
когато вечерта смирено гасне, 
и тихи пазви тиха нощ разгръща 
да приласкае скръбни и нещастни. 
Кат бреме хвърлил черната умора, 
що безутешни дни ти завещаха — 
ти с плахи стъпки да събудиш в двора 
пред гостенин очакван радост плаха. 

Да те присрещне старата на прага 
и, сложил чело на безсилно рамо, 
да чезнеш в нейната усмивка блага 
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната, 
последна твоя пристан и заслона, 
да шъпнеш тихи думи в тишината, 
впил морен поглед в старата икона: 
аз дойдох да дочакам мирен заник, 
че мойто слънце своя път измина...